Покрай града имаше един фонтан. Беше много стар. Хората не го бяха чистили от много години. Каменното му корито бе покрито с мъх и плесен. Десетки пукнатини се бяха разпрострели по цялата дължина на  фонтана, а в средата стоеше статуя. Трябваше да е нещо като ангелче, но то вече не приличаше на такова.  Тялото му бе почерняло от слънцето. Цялото му лице бе покрито с мъхове, а крилете, които преди гордо бяха разперени във въздуха, бяха се счупили и сега никой не знаеше къде се намират.

            Въпреки това хората харесваха фонтана. Той придаваше на града някаква мистериозност. Те постоянно минаваха покрай зелените му води. Казваха някое дребно желание на глас и хвърляха по една монета.

-Искам кученце-измърмори дребно момиченце и хвърли монетата.

-Искам нова кола.-каза татко й хвърляйки втора дребна монета.

            След тях се приближи и майката. Тя бе стиснала поредната стотинка.и я хвърли във водата, казвайки:

            -Искам нови обувки

            Така минаваха дните на зеленият фонтан в градчето. И докато за едни той беше атракция, за други той бе прехрана. Близо до фонтана живееше Старият Омбън. Той бе градския бездомник. Обичаше да стои до фонтана и да се смее на нелепите желания, които хората искаха. Бездомникът виждаше колко жалки стават хората когато забогатяват. Те искаха само още и още, без дори да се замислят, че те всъщност имат достатъчно.

            Всяка вечер, когато всички заспиваха Старият Омбън отиваше до фонтана и без да се замисля много влизаше в зелените му води и обираше дребните монети, които бяха захвърлени вътре. Но тайно се надяваше, когато бърка в този фонтан да намери нещо друго, освен дребни моменти. Нещо ново, нещо малко, но ценно. Като някакъв талисман за щастие. Точно какъвто богатите използват, но всеки ден той изкарваше само дребни стотинки достатъчни, само за да си купи филия хляб от пазара.

            Водата във фонтана бе много мръсна. Старият Омбън не знаеше какво има в нея, но постоянно по кожата му излизаше обрив. В началото бе само няколко петна по гърба. Но днес цялата му кожа бе покрита с най-невероятни образования. Хората вече го наричаха краставият Омбън.

            Стареца се бе превърнал в шегата на града. Когато хората минаваха покрай него го гледаха с насмешка. Гонеха го и го наричаха с най-обидни думи.

            Но въпреки това Омбън продължаваше да събира пари от зелените води на фонтана. Той бе свикнал с подигравките на хората.  Бе свикнал с болката и обрива, които фонтана му даваше. Омбън продължаваше да се рови във водата не защото искаше мижавите стотинки, които хората хвърляха вътре. Не той го правеше защото вярваше, че след всичко което фонтана му бе отнел, най-накрая щеше да му изпълни желанието и щеше да си получи талисмана за щастие, който толкова отдавна очакваше.

Случваше се точно обратното. С всеки ден фонтана ставаше все по-мръсен и по-мръсен. Постепенно косите на Омбън започнаха да падат, глезенът му се изкриви и той започна да куца. Накрая се появи и суха кашлица. Омбън се превърна в някакво подобие на човек. Хората вече не го гледаха с насмешка, а по- скоро със страх. Жените си криеха децата от “Плешивото чудовище”. Мъжете го подритваха докато минава покрай него.

Едно младо момче се спря пред спящият Омбън.

-Ей крастав!-изкрещя то.

Старецът се събуди и го погледна. След като го видя той се стресна. Изправи и започна да куца далеч от него.

-Къде отиваш бе куц?-изсмя се момчето. То хвана един камък и го запрати по Омбън.  Камъкът се удари в гърба на стареца и го повали на земята. Детето дори не обърна внимание. За него „Плешивото чудовище” не бе човек и не заслужаваше помощ.

Омбън се бе свил на кълбо. Не знаеше дали е заради болката или заради чувствата, но в очите на Стареца започнаха да напират сълзи. Те бавно се стичаха по прояденото от зелената вода лице и падаха на земята. Целият му живот бе отдаден на този фонтан. Но сега когато той се замисли Омбън осъзна, че всъщност зелените му води му отнеха повече от колкото му бяха дали.

Слънцето се скри зад високите сгради. След като всички се прибраха, Старият Омбън се изправи и докуца до фонтана. Влезе за пореден път в отровните му води и започна да бърка. Обираше малкото дребни монети, докато не изкара една голяма. Когато я почисти от зеленото по нея Омбън осъзна, че държи в ръцете си златна монета. Тя бе по ценна от всички други, които той бе събрал досега в целият си живот. Фонтана най-накрая изпълни желанието му и той получи своят талисман за щастние. Тази златна монета бе гаранцията, че той повече няма да се трови в този фонтан.  След като получи първото си богатство, бездомникът най-накрая започна да мисли като другите хора.

-Ще си купя жилище.-казваше си Омбън.-И ще имам градинка.-продължи той.- Ще бъда щастлив.

Омбън излезе от фонтана. Седна до него с монетата в ръка и се загледа в небето. За пръв път той се чувстваше щастлив.  Това бе талисманът му за щастие. Това бе нещото, което бе търсил цял живот.

-Може би този фонтан наистина е вълшебен.-каза си той.-Може би наистина изпълнява желания.

Нощта бе толкова красива. Луната озаряваше, усмихнатото лица на стареца. Той се сви, стиснал монетата и тихо заспа.

По едно време се чу тропот. Уплашен Омбън се изправи и се скри в тъмнината. Той се втренчи в тъмната фигура, която бавно се приближаваше. Когато тя излезе на лунната светлина той го видя. Същото момче, онова момче, което го бе уцелил с камък. Същото момче, което го бе унижило пред всички. Лицето му бе същото. И косата бе същата. Беше също толкова високо, но Омбън виждаше друго момче. Искрата в очите му бе изгаснала. Самодоволната усмивка се бе превърнала в нещо различно. Дори Омбън не знаеше дали бе тъжен или разочарован. Сякаш пред фонтана стоеше един съвсем различен човек. Момчето погледна безкрилият ангел. Надвеси се над зелената вода и започна да рони сълзи. След всеки хлип то избърсваше носа си с ръкав. Сълзите се стичаха по лицето му и падаха взелената вода не фонтана.

-Моля ти се!-то изхълца.-Майка е болна. Спаси я.

То гледаше безкрилото ангелче и не виждаше нищо повече от безформена фигура. С трепереща ръка той посегна към водата.-Намери доктор, който да я спаси.

Една монета се свлече от ръката му и потъна в зелената вода.

След което се обърна и тръгна. Изчезва в тъмното.

-Историята бе тъжна.-Каза си Омбън.-Не толкова колкото моята…

Искаше да задържи монетата. Искаше да я запи за себе си. Но в една секунда той видя себе си в това хлапе. Не можеше да превърне тази тъжна история в трагедията, която той живее сега.

-Хеей.-изкрещя старият Омбън. Той започва бързо да куца към момчето

Момчето го погледна. Очите му бяха пълни със разочарование. Сякаш цялата тази омраза си бе заминала, с онзи камък който то бе хвърлило.

-Ето-каза той. Подавайки златната монета.-Замини надалеч с майка си. Намери й доктор.

Детето погледна Старият Омбън. То не вярваше на очите си. Треперещите му ръце поеха монетата. В момента, когато то я докосна. Една лека усмивка се появи на лицето му. В същата минута то прегърна стареца.

Омбън никога до сега не бе изпитвал топлината на прегръдката. Хората ги бе страх да го ритат дори с гол крак, камо ли и да го прегръщат. В този един момент той почувства истинското щастие. Това бе най-яркият му момент, който бе преживял. Очевидно тази монета не бе талисманът му за щастие. Хората бяха. И въпреки, че всички те се бяха отракали от него, Омбън не се бе отрекъл от тях.

-Не са ми нужни къща или градина. Аз си имам прегръдка от едно щастливо дете.

Няколко дена по-късно хората от града намериха Омбън издъхнал в зеленият фонтан. Никой не знаеше как и защо. Дали беше заради обрива, кашлицата  или се бе подхлъзнал заради болният му крак. И въпреки че хората отдавна планираха да го захвърлят на бунището, като един безполезен боклук след като последният му миг дойде. Те не го направиха. Те изпратиха Старият Омбън по подобаващ начин.

Днес в покрайнините на града има нов фонтан. Той е чист и бистър, а в средата му стои нов ангел с големи криле. Чист и бял сякаш слязъл от рая. И някои хора дори твърдят, че ангелът доста прилича на Старият Омбън. Още се трупат монетите в новия фонтан. А хората от града гледат с надеждата един ден те да започнат да изчезват.