Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.04.2017 20:28 - Разказ за силата на майката
Автор: viktorpd Категория: История   
Прочетен: 940 Коментари: 2 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

           Няма да плача

Цялото градче трепереше. Черните облаци се бяха скупчили над крехките сгради и покриваха цялото небе. Ята черни гарвани се спускаха от всички страни, кръжаха над напуканите блокове и кацаха по жиците в очакване на неизбежното. Улиците пустееха. Дори уличните животни се криеха в най-невъзможните кътчета на града. Бурята идваше и хората усещаха хаоса, който тя водеше със себе си. Бяха готови на всичко, само да не чуят първият гръм. Ветровете свиреха монотонен реквием. Блъскаха се във витрините по улиците и ги превръщаха в парченца прах. Бялата статуя в средата на града се залюля.  Вятърът се блъсна в протегнатите й към небето ръце. Започна да се пука. Една капка се свлече от небосвода. Тя падна върху мраморното лице на статуята и като сълза се свлече по бузата й. Бурята вече бе тук.

Чу се гръм на пушка… Войниците вече бяха нахлули в градчето. След всяка тяхна стъпка се чуваха писъци. И всеки един от тях бе прекъснат с изстрел. Гражданите се молеха за спасение, но никой не ги чуваше. Нашествениците събориха бялата статуя. Ръцете протегнати към небето вече бяха забити в земята. Градът не можа да понесе повече ударите на нашествениците и бавно започна да се разпада в своите огньове. Хората умираха, без дори да разберат защо. А тези, които се опитваха да се крият, само удължаваха агонията си. Това бе войната-раняваше най-много, тези които не я жалеха.

-Кажи им да спрат.-чуваше се шепот на девойче.

Като две млади реки се стичаха сълзите му. Те се спускаха от впитите му очи и бързо потъваха в полата на майка му. Момичето обви ръцете си около майка си и заби малките си пръсти в окъсаната й риза.  Майката прегърна момичето и го притисна към гърдите си. В този момент младото момиче, майка й Аня, и малкото й братче между тях станаха едно цяло. За един момент девойчето усети какво е сигурност. За този момент момичето забрави всички проблеми и опасности, дебнещи зад гнилата врата на дома им. Бебето между тях спря да пищи. То се отпусна и тихо заспа.

-Спокойно, Бети!

Гласът на майка  й бе тих и нежен. Всяка една дума, която тя изричаше, звучеше като песен. Само тонът й вдъхваше надежда. Но в гласа й също се усещаше и тон на увереност, и сила. Това бе така, защото Аня искаше да дари смелостта си. Тя вярваше, че в моменти като тези това бе единственото, което може да направи.

Сребристата й коса падаше като воал над децата й. Колкото и да бяха тънки и слаби ръцете на Аня, те винаги успяваха да обгърнат и двете й деца едновременно. Лицето й бе бледо и изпито. Това бе така, защото тя често забравяше да яде.

Чу се шум. Някой започна да блъска по вратата. Хармонията между тримата се разпадна. Малкото момиче се откъсна от майка си и като малка сърна се скри в тъмното. Аня грабна бебето  и застана пред дъщеря си. Вероятно тя се страхуваше. Чувстваше се, като последно есенно листо, готово да се откъсне и да се строполи на земята. Ръцете й трепереха, а стомахът й бе свит на кълбо. Но тя не можеше да се откаже. Страхът бе последното нещо, което можеше да я срути.

-Отваряйте веднага! -крещеше някой . Той блъсна вратата с крак. Опорите поддадоха и вратата започна да се разпада.

            Жената хвана Бети и бебето Богдан и  ги довлачи до задния прозорец на къщата.

            -От тук-каза тя.

            Аня забута дъщеря си от прозореца и предаде бебето в ръцете й от другата страна. Вратата не можа да удържи и рухна. Войниците нахлуха в къщата и се насочиха към прозореца..  Майката се качи на дървената рамка. Но преди да скочи при децата си, единият мъж я хвана за крака.

            -Мелез-заръмжа войникът.-Къде си мислиш, че отиваш?!.

            Чехълът й се изхлузи от кокалестото й краче. Нашественикът залитна назад и се изгуби из къщата. Освободена от смъртоносния капан, жената започна да бяга, дърпайки изплашената Бети. Тя не трябваше да се обръща, но въпреки това  го направи. Само за да види как къщата й започна да чезне в пламъци. Всичко, което тя бе изградила сама, се изпепеляваше за секунди. В този момент тя усети как цялата болка и всички чувства, които бе заключила в себе си, започнаха да изскачат. Чувстваше се така, сякаш всяка една кост от тялото й се чупеше. Сякаш всичко, което бе имала, се изгуби като една глътка въздух . Лицето й се сбръчка. Бе готова да заплаче, бе готова да излее цяла река от мъка, но не го направи. Тя върна старата безизразна физиономия на лицето си и грабна момичето. Бавно започнаха да се отдалечават. Постепенно миризмата на дим и тлеещи въглени започна да изчезва. След известно време бродене из пустите улици на умиращото градче, те най-накрая стигнаха до една непокътната улица. Улица, която изглеждаше като оазис сред пустиня от пепелища.

            -Помогнете ми-започна да крещи Аня.-Моля помогнете!

            Бебето пищеше, а малкото момиче тихо ридаеше. И тримата в синхрон огласяха непокътнатата улица. Хората я гледаха през пердета и завеси и тайно се надяваха те да умрат. В този момент тишината бе най-голямото им предимство, а Аня нахално го разрушаваше.

            -Отворете -крещеше жената.-Децата ми… Тях приберете.

            Една врата се отвори. Беше едър мъж на средна възраст. Лицето му бе подпухнало. Доста от зъбите му бяха метални. Косата отдавна бе окапала. Изпъкналите му очи се придвижиха и се втренчиха в Аня. Той свъси вежди и изсумтя:

            -Какво си се развикала?-той изкара един револвер и го насочи към главата на жената.

            -Спасете децата ми!-повтаряше тя.

            Мъжът свали пистолета и я хвана за гърлото. С едно помръдване на ръката той успя да я вдигне цялата.

            -Не….!- изкрещя Бети.-Това е майка ми.

            Тя стисна юмруци и се опита да помогне на майка си. Но само един ритник от едрия мъж бе достатъчен да повали момичето.

            -Моля ви господине!-изхълца майката.-Спасете децата ми!

            -Ще трябва да плащаш много за услуга като тази…

            -Парите ми изгоряха -отвърна Аня.-Само децата ми останаха.

            Мъжът огледа жена и с усмивка отвърна:

            -Една хубавица като теб ще намери и друг начин да се изплати.

            Без да се замисли, майката изрида:

            -Всичко ще направя… Само не позволявайте да наранят децата ми.

            В къщата имаше само две стаи-спално помещение и всекидневна. Бети и Богдан бяха във всекидневната.

            -Яж!-мъжът хвърли една купа със супа на масата.-Това е за теб и брат ти

            Мъжът затвори вратата и се обърна към Аня.

            -А докато децата ти ядат от моята храна…-изхили се той.- Ти ще ми дадеш обещаното заплащане.

            Смъртта би била най-лесното спасение за Аня. Но тя бе готова да премине през всичко, на което мъжът я подложи. Знаеше, че всичко това ще остави отпечатък в съзнанието й завинаги, но тя предпочиташе това от колкото да изгуби децата си.

            Тя не отрони и една сълза цялата вечер. Смяташе, че ако позволи на мъката да я погълне и започне да плаче, тя нямаше да може да спре. Щеше да изгуби онази сила, с която успя да запази семейството си здраво. Вечерта премина, но слънцето така и не изгря. Бурята все още стоеше над градчето.

-Яж!-едрият мъж хвърли комат хляб.

Той погледна безизразното лице на жената и я хвана за брадата, насочи погледа й към лицето си.

-Ти и твоите отрочета можете да стоите колкото искате-той се озъби.-Стига да продължаваш да си плащаш.

Последните дни на Аня преминаха в ада и в рая. Всяка вечер тя преживяваше един ад с едрия мъж, а денем бе в рая със своите деца. Тя жертваше вечерите си само за да може да говори денем с дъщеричката си и да пее на малкия си син.

-Мамо-момичето се взря в сивите очи на майка си и се усмихна.-Един ден ще бъда като теб – силна..-тя погледна към спящото си братче.-Ще бъда смела Ще спра да се страхувам и няма да плача.

Аня прегърна дъщеря си.

-Сълзите не са излишни, Бети-отвърна майката.-Те са това, което те освобождава от всичкия товар. Те са тава, с което успяваш да преодолееш мъката, скръбта и болката. Тя постави ръка върху косата на дъщеря си и бавно я погали.-Всичко става по-леко, след като заплачеш.

-Тогава ти защо не плачеш.-попита дъщеря й.-Нима не изпитваш мъка, скръб или болка. Ако ще ти олекне поплачи си.

-Аз съм голяма, Бети.-отвърна майката.-Големите момичета не плачат.

-Аз ще взема Богдан. Ще отидем в другата стая. Никой няма да разбере.

-Колко си умна!-усмихна се Аня.- Не е прекалено лесно. Трябва да се науча да се справям с проблемите, а не да ги поливам със сълзи.

-Не искам да ти е тежко, мамо!-отвърна момичето. Ако ти не можеш да плачеш, тогава аз ще го  направя… за теб.

 Аня пое дъщеря си в една безкрайна прегръдка. Няколко сълзи се стекоха по бузките на момичето и паднаха върху раздърпаната риза на майката. Минута по-късно Аня, Бети и Богдан потънаха в дълбок сън.

Дневната светлина изчезна, слънцето се скри зад хоризонта и заедно с вечерта дойде и едрият мъж. Този път той бе пил. С нахлуването си в къщата, той посегна към Аня. Хвана я за врата и я блъсна в стената.

-Писнало ми е от теб!-изръмжа той.-Ядете от храната ми, спите под покрива ми и какво получавам в замяна..-той хвана едната си обувка и я захвърли по омаломощената жена.-Долнопробен мелез.

Той се изправи и се огледа.

-Не искам да се занимавам с теб.

Той погледна към изплашеното момиченце Бети се бе свила в ъгъла и си бе поставила ръцете пред себе си. Мислеше си, че ще успее да се защити.

-Предпочитам нещо по-младо- засмя се той. 

Мъжът се насочи към момичето с пиянска стъпка. Погледна я. Хвана момичето за ръката и се опита да я вдигне.

Но един изстрел го прекъсна. След това се чу още един. Два куршума се забиха в рамото и в крака на едрия. Момичето успя да се откопчи и да застане зад майка си.

-Мелез.-изкрещя мъжът.-Давам ти покрив, храна и вода, а ти ползваш собственото ми оръжие по мен.

Аня хвърли оръжието, грабна пищящото бебе и тръгна да бяга с дъщеря си. Хората от улицата, чули изстрелите, дръпнаха пердетата и започнаха да гледат какво се случва.

Аня и децата напуснаха непокътнатата улици и се върнаха в овъглената част на града. Вече не знаеха коя от развалините бе тяхната къща.

-Мамо, страх ме е!-ридаеше момичето.-Лошите хора ще ни заловят.

Тя се опитваше да успокои дъщеря си, но знаеше, че шансовете им за оцеляване бяха нищожни.

От града вече не бе останало нищо. Дори писъци вече не се чуваха. Надгробната тишина бе погълнала всяка една част от загиналия град. Тук-там се чуваха само крясъците на гарваните, предвкусващи поредната вечеря.

-Ето тук!-изкрещя един нашественик.

Войникът повдигна пушката си и я насочи към Аня и децата й.

Жената грабна ревящия Богдан и започна да бяга. Тя бе хванала Бети и я дърпаше заедно със себе си. След всяка тяхна стъпка се чуваше изстрел. Майката вече не знаеше кой от куршумите, пратени по тях, се забиваше в земята,а и кой в краката й, но тя не изпитваше болка. За нея важното бе да помогне на децата си да избягат.

            В един момент тя усети как изпуска ръката на дъщеря си. Аня се спря и се обърна. Бялата рокличка на Бети бе покрита с кръв. Момичето погледна майка си и се строполи на земята.

            -Обещах ти, мамо -изхълца тя.-Че ще бъда силна-тя захлипа.-Но никога няма да бъда толкова смела като теб.

Бети постави главата си в скута на майка си и издъхна. Нещо в Аня се пречупи. Тя повече не можеше да мисли трезво. Цялата мъка и скръб се стовари отгоре й и тя не можеше да я понесе. Въпреки че не искаше, въпреки че трябваше да бъде силна- тя отрони една сълза, която падна върху окървавената рокличка на дъщеря й. Богдан започна да пищи. Този път дори прегръдката на майка му не можа да го успокои. Тя искаше да се изправи, да остави трупа на дъщеря си и да се опита да спаси последното й останало дете. Но не го направи. Не можеше да си позволи да бяга, докато дъщеря й лее кръвта си в средата на градчето.

            Чу се изстрел. Един куршум се заби в гърдите на майката. Тя изпусна бебето си и падна на земята. Всичко започна да се слива. Изведнъж цялата болка, която Аня изпитваше, започна да чезне. Жената усети как всяка една част от тялото й се губеше. И бе готова да се отдаде на вечния си сън. Виждаше как малката Бети я приветства. Но нещо я върна в реалността. Плачът на Богдан я подсети, че преди смъртта тя трябва да изпълни своето задължение. Тя повдигна тежките си клепачи и погледна към Богдан. Аня започна да пълзи към бебето си. Любовта й преодоля страха и мъката. Въпреки цялата болка, която изпитваше, тя стигна до рожбата си. Скри тялото му в прегръдките си и тихо се отдаде на вечния си сън. Богдан спря да плаче. Един лъч слънчева светлина проби купола сиви облаци, които се бяха събрали на града. Той огря безжизненото лице на майката и освети сребристата й коса. Бурята бавно изчезна и с нея нашествениците си заминаха.

            И днес още разказвам историята за майката, за жената,  която проля само една сълза. Една единствена за едното, дете което изгуби. Още разказвам за жената, която спаси живота ми, скривайки ме от нашествениците. Аня, моята майка.




Гласувай:
1



Следващ постинг

1. to4icata111 - Аз не можах
04.04.2017 20:46
да сдържа сълзите си...Това е майчината любов и саможертва. Много силен разказ...
цитирай
2. viktorpd - да сдържа сълзите си. . . Това е ма...
04.04.2017 21:32
to4icata111 написа:
да сдържа сълзите си...Това е майчината любов и саможертва. Много силен разказ...

Благодаря ви много .
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: viktorpd
Категория: Лични дневници
Прочетен: 6433
Постинги: 3
Коментари: 2
Гласове: 2
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031